Начална  >  Родна реч 

РОДНА РЕЧ

   

 

Иван Вазов

Българският език

 

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

 

 

 

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.

 

Иван Вазов

Пловдив, 1883

 


 

Димчо Дебелянов

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

 
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

Димчо Дебелянов

 


 

Деян Енев

 

Чета с удоволствие Деян Енев. Надявам се искрено да харесва и на теб

Всички на носа на гемията

 

 

 

Деян Енев в LiterNet

1. Не знам какво е есе. Съществуват стотици дефиниции, които тръбят, общо-взето, едно - че есето е сплав от мисъл и чувство. До момента, след 25 години писане, съм публикувал най-малко 2 000 текста - разкази, публицистика, репортажи, интервюта, фейлетони, антрефилета, филета и какво ли не - пръснати по вестници и списания. Някои от тях със сигурност могат да минат за есета. Но ако някоя учителка по литература в седми клас ме хване за ушите, изтъпани ме пред класа и каже: Я сега, господин писачо, обяснете на моя клас как се пише есе, аз веднага ще избягам на последния чин при двойкаджиите, ще ги помоля да се сместят и ще си бръкна за по-сигурно в носа като естествена защитна реакция.

2. В четвърти клас учителката ми Калчева, висока и строга като камбанария жена, много хареса моето съчинение за есента. Разведе ме из всички четвърти класове да го прочета на глас. Прибрах се вкъщи надут като пуяк. Похвалих се на мама. Оттогава винаги лесно пиша за есента. Ей сега да ме накараш, ще седна и ще те тресна с такъв радикален текст по главата, че ще започнеш да виждаш жиците на тролеите като петолиние. А носа си - като ключ сол. Ама да ми кажеш - напиши точно есе, есе за есента, няма да стане. Нещо повече, ще запаля три цигари едновременно и ще ти издухам пушека в очите. Пушека на три цигари. В очите. Люти, да знаеш. Ну, заяц, погоди. ...

>> цялото >>


 

На учителя с любов

 

Мила Милчва в списание "Родна Реч" от юли 2002 г.

Моята любов към учителя е тръгнала от един висок, много висок балкон. Гушила се е в калъф на цигулка, вървяла е пеша към дома, разгръщала е албуми със стари снимки, смяла се е и е плакала на разни странни истории и е ухаела на мама с една бродирана носна кърпичка.

Любовта ми към учителя е попила в кожата ми, минала е през пръстите, очите и сърцето. Моята любов е родова.

Родена съм в провинцията и трепетно обичам малките селца, ония мили, дъхави и вечно тъжни селца, където (само през ваканциите, разбира се) детството ми измръзна на пързалка, бра диви ягоди, къпа се в реката, буди се от петли и се одраска в шипки и къпини.

В едно такова странно, високо и магьосно село аз често излизах на балкона на старата ни къща. От този подзвезден балкон виждах река Дунав - тънка като лилав конец, изгубена далече в равнината и едновременно с това съзирах Балкана - зелен, голям, с рамене от скали и върхове.

>> цялото >>


Антон Дончев

 

 

Написаната, но непрочетена книга
е само една възможност
Слово на Антон Дончев при получаването на Национална литературна награда "Йордан Йовков"

 

Антон Дончев, препечатка в "За Буквите" от Dobrich.com

Литературата е съавторство между писателя и читателя. Написаната, но непрочетена книга е само една възможност - едно семе. Хилядите екземпляри от един роман или стихосбирка не са повече от една шепа зърна. Никой не може да каже какъв клас ще се роди от всяко семе, какви плодове ще завърже, какви цветове ще разцъфтят. Дори великият дъб е скрит в дребен жълъд.

Два потока на енергия се срещат и сливат в книгите, за да се роди литературата - мъдростта и въображението на писателя - с жаждата и любовта на читателя. Те са като два електрически проводника, които се срещат в лампата и раждат светлина. А там, където има душевна мощ - и на писателя, но и на читателя, светват прожектори, които пронизват дори тъмните небеса.

Каня ви, скъпи читатели, на големия празник - съавторство с великия Йордан Йовков. Кани ви не писателят, а читателят Антон Дончев. Без нас, читателите, книгите на Йовков в библиотеките ще останат като житни семена, скрити в благодатната майчина земя на Добруджа. Трябва върху тях, като слънце, да огрее читателският поглед. Трябва да ги окъпе дъждът на нашата любов. ...

>> цялото >>

 

 

 

 


начална страница

обратно горе

www.probujdane.com