Здравей Мартине!

Пиша ти с въпрос: Имаш ли намерение след софийска община да се занимаваш още с обществени дела, или не? Останало ли ти е желание да правиш нещо общественополезно, или...?

Питам, защото ми се иска да те спечеля, та да работим заедно по „Новото образование” – нещото, в което намирам все повече и повече здрав смисъл. Мисля, че е дошло времето моят ентусиазъм да срещне прагматизма и опита на повече хора „вряли и кипяли” и все пак оцеляли ( ... с жива съвест и доброта, искам да кажа), на хора като теб, за да позволим на 1000 деца да пораснат свободни... че после те да освободят нас, безрасъдните им родители, от напастта на „Омерта”-та и неграмотността.

План нямам. Имам визия и идеи. Желая да направя училище за (аспиранти) учители, в които  ние, свестните търсещи хора, да споделяме опита си свободно, да преподаваме и учим едновременно. Да се поддържаме един друг, докато преследваме нещо светло и доставящо хубави емоции, независимо от всичко. Без ангажименти! Всъщност ние вече го правим... във виртуалното пространство (тук , избери филтър „всички”). Ето... ще продължаваме да бъдем твърде малко хора. Колкото сме, толкова! И като ни има и като съществуваме е по-добре да се познаваме пък и... вършим нещо „правилно”, макар и нескопосано (отколкото перфектно нещо тотално сбъркано, ... какъвто е общия случай).

Мисля, че разбирам настроението ти след общинарския ти опит и... съжалявам за тези ти емоции. Моля те все пак да ти споделя какво виждам аз сега, в момента – то е един парадокс:  мъка, но и невероятна възможност.

Парадоксът е в това, че свестни хора (по света и у нас) има и естествено всеки от тях има нужда от нещо светло. Тези хора нямат и никога не биха могли да имат свои истински представители в политиката, както я познаваме (no way!): никаква партия или звено, което да ги представлява и защитава здравия им интерес. Те са толкова са малобройни и самонадеяни, с такова самочувствие и толкова оскъдно свободно време, че никога не биха могли да направят своя партия, понеже за целта е нужно единомислие (което им е твърде чуждо), сляпо покорство, ежедневна полит-агитация, лицемерие и много пари.  Предпочитат да се изолират и живеят в тяхното си (тясно!) обкръжение, вместо да се хвърлят в някакви си борби за общото благо, макар че си дават сметка колко е важно обръжението, колко е невъзможно оцеляването поединично. Не гласуват на избори, няма за кого. И са пълни с гняв,... което е енергия, която трябва само да бъде впрегната някъде, но не виждат къде и с кого. Нужно им е нещо светло и чисто, и амбициозно, но не политическо. Междувременно светът се сгромолясва.

Сгромолясват се банки, съединени и отделни държави, технологични гиганти, европейски проекти и общности. Всички европейски и щатски политици, зад които седят партии с шанс за „успех”, погледнати по-внимателно са като 2 капки вода, защото са дирижирани от едни и същи скришни хора/прослойки, изпуснали обаче юздите на собствените си интереси. Тогава? Да легнем и да умираме? Поединично!? Докато неграмотници и нечистоплътници унищожават де що има нещо красиво и истинско?! Не-не! Защо да не се съберем около „идиотските” си идеи за „Малко е хубаво”, да прокламираме и демонстрираме любовта си към тротоара, улицата и квартала си, да направим стенвестник, да отпразнуваме 2 посадени дървета и поправения със собствени сили бордюр? Защо не? Според мен енергията, необходима за тези работи и витаааааааааеща в пространството е предостатъчно. Не можем ли да я канализираме лекичко? *(Помниш ли този документ на Питър Едердин и Антон Пиншоф (иди на страница 5) с 12-те начини за незабавно гражданско действие? Харесват ми страшно много! Виж тук докъде съм го докарал с превода на български.)

Ето, аз работя за измъкването на образованието от ръцете на политиците. Правя го без прекалено много усилия. С още 5- 6 луди глави, за освобождаването (първо) на децата ни от хватката на безпомощността. Питат ме дали не съм политик, дали не бих влезнал в политиката. Че аз върша чудесна  работа и без да съм в политиката! Така че... Нека вършим хубава работа заедно, а? За собствена и обща радост! Като начало ще са приказки, приказки, приказки. После все ще избие някъде (..., клуб, училище,...).  Какво ще кажеш?

Ето тук Визията ми за прииждащото Ново.

Бъди здрав!

  Павел