↑

Хубави статии, много коментари, един въпрос:
"Какво правим?"

08.01.2008 г.

Прочитам една изключително приятна статия във "Всеки ден", после една друга в "Дневник", и се вдъхновявам, и хуквам да пусна поне по една препратка и кратичък коментар тук - така, както съм правил винаги.

Бързам, отварям програмката и започвам да пиша. Погледът ми неизбежно прелита и над това, дето съм писал последно в "Размисли" и ... застивам. Резки спирачки на бързащия ми ентусиазъм. СТОП!

- От какво си толкова вдъхновен, Павче? От хапливия език? От гражданската позиция, от професионализма на журналистите, от хубавите думи, или от нещо друго? От коментарите може би?

- Ами, харесва ми.  Написано е искрено, с хъс, и коментарите са хубави. Палитрата от проблеми е пълна, управляващите - Борисов, Етем, Станишев, Първанов и компания - са взети на подбив страшно. Така трябва!

- Дали? Нищо смущаващо ли не усещаш?

- Смущаващо ли?! Защо?! ... О Боже!

- Видя ли, момчето ми?! Пак щеше да се хванеш на "тяхното хоро". Щеше да направиш онова, което беше заявил, че не ще правиш никога повече. Радвам се, че се усети!

Тези статии са чудесни, но там пътят го няма. Няма го отговорът на въпроса "Като така седят нещата, ние какво правим?" и още по-малко на онзи от предишния ми размисъл - So what?

↑

Докосване до Истината

31.03.2007 г.

(По ирония на съдбата, публикувах това знаменателно проникновение тъкмо в деня на лъжата.)

*

В главата ми са вихри от мисли, хипотези, предположения и убеждения по темата за бленуваното ведро съществуване.

Ето, вече ми е ясно, че истините, ...  отговорите на  всички въпроси, са вплетени здраво в една изумително сложна мрежа от зависимости. Всички обстоятелства - на пръв поглед несвързани - са толкова зависими едно от друго, че в крайна сметка формират едно великолепно вълшебно цяло. Едно ЦЯЛО - съвършено, неделимо и всеобхватно! Свързани са методите за оценяване на учениците и ориентирането на новите сгради; свързан е начинът ни на хранене и консумацията на горива; упражняването на желаната професия и използването на изкуствени торове в земеделието; гледането на телевизия и качеството на въздуха; представата ни за една хубава ваканция и учебната програма по български език в началното училище. Свързано е всичко! И зависимостите са безкомпромисни. И неподвластни на нашата воля! Съществуват и са такива от началото на времето. 

В главата ми е тайфун, но душата ми знае - тя знае всичко. Знае и причините и смисъла на всичко това. Тук царува перфектен ред и безупречна логиката. Тук е и отговорът на всеки един отделен въпрос. Душата ми знае всичко за миналото, настоящето и бъдещето. Знае кой съм Аз и кой искам да бъда. Тя познава Бог, бидейки частта от Него, която е най-близо до мен*.

В главата ми е буря, бъркотия, хаос, блъсканица от ... изолационни материали, запетайки, слънчеви батерии, сайтове, земеделски инструменти, спорт за здраве, мед, мода, водородни двигатели, хумус, възпитателни методи, билки, Моцарт, телевизионни говорителки, стъклопакети, чист въздух, бягство, богатство, медитация, Путин, овесени ядки и лунни фази, ... Какафонията е жестока, но ... е преддверието към Истината, обитаваща душата ми. Колко дълъг бе пътят на съзнанието ми до душата ми?! Но пък какъв е възторгът ми на финалната права!

Ти, приятелю, не се стъписвай, ако не разбираш всичко от написаното тук. Аз самият разбирам малко, но аз чувствам, ... без да разсъждавам. Само тук, над този лист хартия, изглежда разсъдъкът ми започва да асимилира случващото се. А то е великолепно. Казва се ПРОБУЖДАНЕ!

__________________________

   * Това го прочетох в "Разговори с Бога". Не съм стигнал, демек, съвсем сам до това прозрение.

↑

Докато търся Истината

27.10.2006 г.

Вървя си и зяпам. Гледам народа - табиетите му, стойките му, имането му - и от време на време си викам: „Не е това. Не е това!”.

Но „Не е това!” какво бе, дивак? Кой те пита, та да изразяваш мнение под път и над път? Погледни се, хората си карат луксозните коли, гонят си амбициите, работят си, а ти ги зяпаш и току изстрелваш с кеф присъдата си - не било това!? ... Кажи ми, полудял ли си? Полудяваш  ли? Какво ти става? И за какво изобщо става въпрос? Това „това” за какво се отнася?

Вървя си и зяпам, и редувам едните си мисли с другите. Гледам по морето местните богаташи карат едни ми ти сребърни аудита - като летящи чинии - и все едно че са пипнали ... не знам кой си – „Не е това.” Гледам арогантни господа зависнали над скъпи питиета в един хубав бар – „Не е това.” Гледам изпращяла майчица да тича след отрочето си по плажа и я сравнявам с изпращелите майки в Милано, бутащи бебешките колички, съдържащи безпомощни 4-5-годишни деца - „Не е това.” Гледам хорските лица по пероните на гарите сутрин, гледам ги и в купетата вечер и отсичам „Това не е!”.

Гледам шефовете си и гледам онези над тях, и онези малко по-нагоре, и онези по върховете – „Не, не е това.” Гледам колегите си потънали в дългове. Гледам наляво, гледам надясно и виждам навсякъде едни дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълги коловози, в които всеки, беден или богат, работник или служител, българин или италианец (европеец демек) е заел съзнателно позицията си – станал е композиция. Поел е по релсите, които някой друг преди него е положил. „И кво е тва сега? Сигурно и аз трябва да се композирам? Или вече съм се композирал, обаче не си давам сметка?” А като не ми харесва? Като не искам? Като вярвам, че никога не ще бъда една от тези тъжни композиции? Ето какво: ще ги зяпам и ще им се чудя, пък от време на време ще си изстрелвам по едно "Не е това!", пък белким по този начин се доближавам още мъничко до онова, което Е.

↑

Срамота!

Емоционален изблик по време на последното си пътуване с влак

07.06.2006 г.

От доста време не чувам някой да каже някому: „Срамота е да се прави така!” или „Не те ли е срам, бе?!”

Да не би думите срамота и срам да изчезват вече от нашия речник? Да не би срамните постъпки да ги няма вече или ... нещо се е случило на критериите, на мерките ни, де? М-м-м-м да, май те са: вече срамното не е срамно – лъжата не е осъдителна;  олигофренско поведение е шик; скъсаните дрехи, натътрузените панталони и гащичките на показ са модерни. „Времената се менят” – казваш. Вярно е, менят се, обаче аз не виждам причина да се възхищавам на един олигофрен, на един престъпник или на една красавица/ красавец, дето си подлага гъза на разни баровци, та да расте в кариерата. За мен тези неща са срамни. И ми е ужасно тъжно, като гледам как всички момиченца искат да стават фотомоделки и всички момченца футболисти или бизнесмени, т.е. хора с много пари и малко скрупули. Не си ли съгласен, че има нещо сбъркано? Не забелязваш ли, че това е моделът набиван в детските глави от масовата комуникация? Не забелязваш!? Е добре, аз съм луд.

А, щях да пропусна да кажа нещичко за неграмотността: забелязал ли си, че неграмотността вече не прави лошо впечатление? Защо ли пък да прави лошо впечатление, като не е нужно да си грамотен, за да станеш примерно министър председател или депутат в България?! Ето, това е духът в който расне новото поколение българи, по това то прилича много на  италианското. Отврат! (Духът, не децата!) А духа го правим ние, ние сме ненормалните строители на този морал и този модел. Защо, по дяволите, го допускаме?! Докога ще си правим оглушки и ще прехвърляме отговорността? „Слаби сме! Гадовете са много по-силни.” Не, драги! Така е по-лесно. Това е обяснението.

Ти искаш Бойко Борисов да те оправи! Прехвърляш топката сега на Борисов. Но преди него  пробва със Сакскобурготски и Костов (Станишев го оставям настрана, че направо ме е срам да го коментирам). Ти си неграмотен, приятелю! Извинявай, но ти си склонен да посочиш един управник, който да действа от твое име и за воя сметка, докато ти самият се поставяш там нейде встрани, после се пèниш, че лошо управлявал. Събуди се! Без теб няма как да стане!

За съжаление демокрацията не е това, което си мислиш ти и което ти набиват ежедневно в главата. Демокрацията изисква от теб да си компетентен и силен, но никой не ти го казва. Обяснението на странното мълчание е просто – „елитът” няма много сметка да ти отваря очите, та да му се бъркаш в работата, да му мътиш водата един вид. Дори напротив, казва ти: „Стой си неграмотен, дреми там в кьошето. Псувай си, възмущавай се колкото искаш.” Пояснявам: докато не знаеш как да формулираш исканията си и как да следиш за изпълнението им от твоите избраници - пък и сам да работиш, - ангел да дойде от небето да те управлява, пак същото ще е. Ти ще си недоволен, разбойникът не.

Повтарям се - говоря ти така, защото ти си свестен и добър, и те чувствам близък. Аз бих станал твой представител във властта, но докато не проумееш, че отговорностите ти далеч не се изчерпват с отиването ти до изборната урна и докато не се размърдаш, ще те ръчкам и ще те хокам. Преди, а не след(!), като си ме хвърлил на кучетата! Това е.

Прощавай, но не ме бива по увъртанията. ... Знаеш.

↑

За правото на щастие
Това е само началото на дълъг размисъл. Не бързай с изводите, приятелю!

22.05.2006 г.

Набиват ни ежеминутно в главите, че имаме право да задоволяваме, едва ли не, всичките си желания: „Всеки има право да бъде щастлив! - казват - Какво огромно желание имаш за ... (един куп неща)! Каква страст! ".

В процеса на "голямото задоволяване" мнозина от нас задлъжняват много. Това често е причината честни хора да загубват ведрината си: "Имам да изплащам къща и хладилник. Тази работа ми трябва. Не мога да мисля да я сменям, колкото и да е гадна." Аз намирам тази сценка за ужасна, а цената на преследването на щастието за прекалено висока, но мисълта ми бе друга. Днес ни набиват в главата, че имаме право на това, имаме право на онова - право на равен старт, на равнопоставеност, на безпристрастно правосъдие, на достъп до качествено здравно обслужване и качествено образование; на преследване на собственото си щастие, дори на богатство(!); на собствено жилище, на кола, на голям хладилник и часовник от онези, скъпите. Един вид, цялата комуникация, средствата за масово осведомяване, обществото ти повтарят непрекъснато „Преследвай щастието си, разполагай! Всичко, което не е забранено е позволено, нали знаеш? Разпростирай се и консумирай, но без да крадеш - това последното малко по-тихичко. - Ти имаш същите права като всички останали”. Обаче това не е истина. Казано направо, това е лъжа!

Никога не сме били равноправни. Никога! За позициите си пред правосъдието е по-добре да не говорим. За „равния ни достъп” до престижен университет, болница - също. „Не-е-е-е – повтарят ни, – стига само да си способен, силен и знаещ, и ще реализираш мечтите си!” – лъжа! Тези неща в днешния свят не стигат. Не са били, нито ще бъдат някога достатъчни, за вездесъщата равнопоставеност. И после, говорейки за мечтите и целите ни, кой е казал, че имаме еднакви таланти и еднакви мечти? (Тук се усмихвам кисело) Телевизията и масовата комуникация. Казват го те от последна инстанция. Подсилват идиотското им послание нашето нелепо мълчание, престъпната ни наивност и неграмотност.

„Ти можеш да имаш всичко това!” Този афиш, тази парадоксално неосъдена до момента фалшификация, те подковава така, че да тичаш бързо (и все по-бързо!) в една наложена със сила посока. Лъжите, че имаш равни права като сина на един фабрикант, земевладелец, банкер, крупен финансист, журналист, съдия, строител, актьор, собственик на повече апартаменти/ магазини, политик, кметица, ти слага капаци на очите, подкови на краката и те пришпорват нататък. Посоката обаче е противоположна на онази, която ти - интелигентно и адекватно същество - би следвал ако трябваше да избираш сам, според собствените си здрави нужди и инстинкти.

С това отварям голямата тема за истинските и фалшивите нужди. За това, колко важно е да сме адекватни и да задоволяваме САМО истинските си нужди; за това, как ще променим света когато синхронизираме нашите желания с истинската си човешка същност.

- следва -

↑

За бързането и претенциите

03.05.2006 г.

Има книги, които при всеки прочит ми действат като допинг - като дрога, избухваща в кръвта ми, в мозъка и в сърцето ми. Детонаторът на тази оргазмена експлозия е изумителната искреност, с което е пропито всяко тяхно изречение, всяка дума и запетайка. Лишени от академичност, от остроумия и оригиналничене, тези думи удрят право в целта: възпламеняват пожар от бушуващи мисли, който изпепелява и най-малкото съмнение в поквареността на този свят. Такива са книгите „Гняв и гордост” на Ориана Фалачи и диаметрално противоположната й идейно „Мрачното зло на запада. Манифест на антимодернизма” на Масимо Фини. Последната е едно книжле от 50-ина странички малък формат, в което се говори за идиотските претенции на „запада” да разполага с „най-добрия възможен обществен строй”, готов за приложение във всички краища на света. Тези претенции са просто сбъркани. Доказателство са невижданото отчуждение, умората и депресията, ширещи се в „развитите” общества.

Накъде тичаме така, закъде бързаме ежедневно? Защо не умеем да се наслаждаваме на това, с което вече разполагаме? Каква е причината съседи и  приятели до вчера, днес да се избиват един-друг като кучета ...(при положение че получат височайше разрешение, де!)? Защо на мнозина в „напредналите” демокрации им е ужасно трудно да направят разлика между една определена религия, съпротива и тероризъм? Дали ще намеря достатъчно време да преведа Масимо Фини? Ще смогна ли преди България да се е хлъзнала по същия кошмарен път, превръщайки се в лудница като тукашната?

Всъщност, въпросите ми не седят точно така: аз съм убеден, че България никога не ще достигне до този идиотизъм. ... И, доколкото ми стигат силите, ще продължавам да работя за това!

↑

За опортюнизма, който ни пречи да живеем достойно

20.04.2006 г.

Човек е опортюнист. Вари го, печи го, такъв е – ако има нещо по-лесно, ще избере по-лесното, независимо дали му се полага или не. Смея да твърдя, че разковничето на проблемите е тук.

Държавното/ общественото е управлявано неефективно, то се знае. За сметка на това, частното си е чиста проба егоизъм. Но и двете са в резултат на същия опортюнизъм. Опортюнисти са дебелакът, който би трябвало да работи на бюрото срещу мен, и връзкарчето малко по-нататък (и сме в държавната телевизия). Опортюнист е акционерът в компания, изстискваща като лимон бачкаторите, и дребният бизнесмен, изискващ от служителите си ефективност и покорство за жълти стотинки. И накрая, опортюнист съм и аз, пишейки тези редове в работно време, а и ти, дето ме четеш от офиса. Това е! Но едните са по-тарикати от другите и този тарикатлък ни пречи да живеем достойно. НА ВСИЧКИ!

Мисля, че онова, което може да се противопостави на разрушителният опортюнизъм, е едно адекватното основно и средно образование - образование в състояние да открие и развие естествените заложби,- но и едно обществено мнение, залагащо на достойнството и свободата, вместо на покупката.

Да можех да направя една класация на професиите по критерий „опортюнизъм”, в нея учителят щеше да е далеч назад. Да можех да класирам и нациите, и градовете, българите и малкият град щяха да бъдат също дале-е-е-е-еч назад. Това са нещата, които крепят вярата ми в светлото бъдеще на България.

Вече чувам някой всезнайко: „Утопи-и-и-и-и-и-и-ист! Задръстеня-я-я-я-я-як! Смешни-и-и-и-и-и-и-ик!”. Гледай си работата, драги!