Добре дошли в

ПРОБУЖДАНЕ

сайта на Павел Лазаров!

Кой съм аз

НОВИНИТЕ ОТ

ДНЕВНИК НА
НОВОТО ОБРАЗОВАНИЕ

БИБЛИОТЕКА

ПРЕДПОЧИТАНИ

АРХИВ

КОЙ СЪМ АЗ

МОЛИТВА

 

 

ДНЕВНИК

сряда, 11.05.2011 г.

Приключва цяла епоха от моето земно съществуване: издадох предишната си къща, настаних се (някак си) в новата си и се зарекох следващото ми местене, което по груби сметки ще е след 4-5 години, да е в окончателен свой дом. Усилията и емоциите ми от последния месец не ще се повторят никога повече, защото ще доведат със сигурност до лудост или някаква болест. Ще е крайно глупаво да го допусна. Мускулите ми (считано за последните 18 години) са най-здрави от всякога, обаче ръцете ми, дланите и пръстите ми са като на каменоделец - с по 10 белези.

В новата работа е ОК. Много ми е интересно и имам свобода за развихрянето на фантазията си. Има неща, които ме озадачават, обаче поемат лека-полека в желаната от мен посока, има и доста други, които за радост не съвпадат с хорските приказки. И... така. Перспективата тук е въодушевляваща! И не толкова заради възможностите за бляскава кариера, колкото за мащаба и естеството на работите, дето ще вършим.κϊμ Δνεβνθκΰ

 


КНИГА ЗА ГОСТИ

Пусни своя коментар

Виж всички коментари
 


постоянни РУБРИКИ

:: ЗапетаяИзбери в ляво

:: Родна реч

:: Речник

:: Методи

:: Българският път

:: Новото образование

:: Системни мисли

:: Малко е хубаво

:: Трафик

:: За циганите

:: Промяната
 


всички МОИ

:: Общност и красота*

:: Поведението на социалните системи*

:: Българският - езикът на бъдещето

:: Образованието и смисълът на живота*

:: Будистка икономика*

:: Другата демокрация*

:: So what? (И какво от това?)

:: По-голям БВП – по-добро образование? – Нищо подобно!

:: За България, Италия, вярата и     благоденствието

:: Емигрантско Верую I

:: Емигрантско Верую II

:: Българският път

:: За пътя към прозрението

:: Искам!

:: Цената на енергийната "независимост"

:: Град за всички*


Поръчай сега
 

 Предварително записване за "Пробуждане" - Книгата

 


КРАТКИ РАЗМИСЛИ

:: Разни кратки

:: Вместо програма

:: В търсене на ...

:: Медиите под контрол? 

:: Благодарност

:: Колко сме зле 

 


 

интервюTA и писма

:: За България, бъдете спокойни

:: До един реформист

:: Оптимизъм и сметки

:: Интервю, април 2003 г.

:: Война на невежеството

 

АУДИО

:: р. Хоризонт, януари 2011 г. (5Mb)

:: р. Хоризонт, юли 2010 г. (5Mb)

:: р. Отзвук, декември 2004 г.(8 Mb)

 


* Преведени автори

:: Леополд Кохр

:: Джей Форестър

:: Джиду Кришнамурти

:: Ернст Шумахер

:: Енрике Пенялоза

:: Арундхати Рой

:: Амартая Сен

:: Вацлав Хавел

:: Жак Тестар

 

 


Чантата с инструментите


Моята кутия
с инструменти

 


Препоръчвам горещо

За да остане природа!
За да остане природа

 

Новото образование
Новото образование


 

НОВОТО ОБРАЗОВАНИЕ

 

 

Предстоящо
 

понеделник, 25.04.2011 г.

Подготвям излизането на книгата "Новото образование на България", затова нямам никакво време да пиша тук. А имам да разказвам толкова много!... Имам да пиша, т.е. превеждам едни фантастични материали за това, какво са парите всъщност и как се обричаме на робска зависимост, ако мислим за тях като за неща, вместо като за това което са всъщност - начин за поощряване, подпомагане на обмяната на стоки и услуги, ... когато ги има. Парите са един договор, един контракт между хората в една обособена общност, обаче ... Ето тук материалите (на английски), които ще гледам да преведа и публикувам час по-скоро.

През януари казах ето това по радио Хоризонт (пред Нина Колева от "Хоризонт до обед" от 10 до 12 часа от понеделник до четвъртък) . Времето показа, че съм бил прав! :)

 


СПОМЕН

 

Към "Кратки"

 

"Промяна"-та
 

 


петък,
21.01.2011 г.

Първата ми среща с думичката промяна беше в училище, по-точно в техникума, в най-първия час по литература, в който естествено „литературно“ нямаше нищо. Запознавахме се и говорихме за организация: кой как се казва, какво ще учим и по колко, как ще ни изпитват; колко е важно да учим литература – все неща полезни,... мислех си. Беше есента на обикновена социалистическа година, но не социализъм какъв да е, ами „развит“, който още мъъъъъничко и щеше да ни отведе в комунизма, където животът щеше да е песен, понеже щяхме да имаме „от всекиму според способностите, на всекиму според нуждите“, водени от неуморната БКП, водена от неуморния Тодор Живков. Нищо, което да вещае някаква промяна... обаче...

Още с представянето си другарката Деспотова взе страха на имащите естествено предразположение да се страхуват. Разправяше, че имената не били показателни за човека и че не трябвало да се правят някакви прибързани изводи. Вярно, ала в нейния случай името си беше абсолютно показателно. Първото ми впечатление, колкото й да беше прибързано, беше съвсем точно. За да разсее и сянката от всякакъв деспотизъм, другарката Деспотова направи неочакван въпрос-предложение: „Предвид, че тези методи на преподаване и учене са критикувани постоянно, аз съм готова да ги променя. Още утре! Ето, питам ви как. Как вие виждате новите методи? Споделете ги, че да ги обсъдим, и аз ще се съобразя. Кой иска да каже? (10 секундна гробна тишина!) Никой?“ След други 10 секунди, в които огледа всеки от нас, онемелите средношколци, с многозначителния си поглед, добави: „Предложения за промени няма, значи ще се придържаме към установените правила. Щом нямате възражения преминаваме към... [не си спомням точно какво]”.

Заключенията на другарката ми сеструваха толкова логични, че направо й се възхищавах. Бях на 15 години. За мен, както и за всичките ми връстници, вярвам, думата „промяна“ не означаваше нищо (за демокрация не се споменаваше). Никога не ми се беше налагало да променям каквото и да било и още по-малко да разсъждавам как бих желал да променя ученето на литертура в техникума. Не ми се беше налагало да вземам решения, защото разполагах с мама и татко, и куп баби и дядовци, които ги взимаха вместо мен. За в училище да не говорим. За мен животът се състоеше в едно ежедневно откриване на нови и нови неща и хора, и състезание, в което побеждаваше най-добрият, затова тренирах по 2-3 часа на ден. Точка.

Промяната не съществуваше, нито като дума нито като факт. Другарката Деспотова обаче я беше изкарала на бял свят... , за да се легитимира и да получи позволение да практикува учителството си както винаги. Беше ни питала и ние бяхме замълчали. Значи бяхме дали съгласието си. Ако ни беше предложила да се подпишем под позицията си, най-вероятно щяхме да го направим, и пак щяхме продължим посатарому. Нямахме повече основания да не се подчиняваме. Така беше през 1987 г.

Днес, 23 години по-късно (последните 7 от които в непрестанно търсене), вече мога да отговоря на другарката Деспотова, но моят отговор едва ли ще й хареса. Ето, в образованието, за което работя, никой - нито дете, нито възрастен - ще бъде толкова арогантен, че да изисква от някой друг да отговори толкова бързо на толкова сложен въпрос. Напротив, всеки ще е достатъчно съобразителен, искрен и отворен за чуждото мнение, за да чака търпеливо. Всеки е наясно, че търсенето на най-доброто става бавно, но че друг начин освен диалог на практика няма. Новото образование е съградено на базата на непрекъснат искрен диалог – това, което ни беше забранено по „онова“ време и на което се учим вече повече от 20 години.

 


ПОДАРЪК ЗА ТЕБ

 

Наръчник по Природно лекуване и живеене

 

 

Наръчник по природно лекуване и живеене

Петър Димков

 

 

сряда, 12.01.2011 г.

Ето го новогодишният ми подарък за теб, скъпи читателю. Това са 50 страници от безценния оригинален "Наръчник по природно лекуване и живеене" на Петър Димков в 3 тома, издание 1939 г. Книга е преследвана и унищожавана безмилостно от болшевишкия режим, на власт след 1944 г. Ще рече, че от нея са останали единици (за сметка на многобройните й фалшификати). И ето, че една "единица", измъкната кой знае как от болшевишката клада и пропита още с пушека й, ме намира 60 години по-късно на кьошето на "Патриарха" и "Витошка" в София, за да ми каже нещо важно. Нещо много важно, може би жизнено важно - за изцеляването на тялото ми, за да може чрез него духът ми да се материализира и твори възможно най-пълноценно.

Съвестта не ми позволява да задържа за себе си този паметник на човеколюбието. Ето защо сега ти сервирам тези страници, а по-нататък ще добавям и другите, за да застигнат и изцелят и теб, и децата ти. Тези странички обясняват как да преобразиш живота си, посвещавайки всеки ден по 15 минути от времето си само на себе си. Гимнастика + измиване за 15 минути дневно, за да си здрав и пълноценен винаги! Изпитах го, работи безотказно!

Корицата и първите 4 странички са тук. Следващите 45 са тук.

 


НАСТРОЕНИЕ
 

Настроение

 

Честита Нова Година!
Да сме здрави, да сме живи!

 

събота, 08.01.2011 г.

Хороскопите са единодушни: това ще е фантастична за мен година. Разбира се, че ще е фантастична. Разбира се, само че започва със смъртта на много близки хора - хора, които са ме отгледали и оформяли като личност. Плаках но не по гробища или при новините от „Пирогов“ и Милано, не. Плаках при вида на агонизиращата си леля – занулена къде от рΰка, къде от нечовешкото му „лечение“: „Господи, каквото и да е посланието ти към мен в момента, то е по най-жестокия възможен начин. Стига! Моля ти се, стига!“ И Той ме чу. ... За мен смъртта вече е престанала да бъде нещо трагично и тъжно. „Когато разбереш смъртта, ще обикнеш живота.“ бях чел с удивление в една книга. Трагична е болестта, тъжно е изпразненото от смисъл съществуване. Та... да си опичаме главите ние, „живите“! (Но на кого ли ги разправям тези работи?...)

Тази коледна ваканция бе странна, нетипична, крайно емоционална. В първите дни на  годината не знаех какаво да казвам при срещите с близки хора: „За много години!“ или „Бог да прости.“ Тъжните работи се заредуваха с хубавите от Бъдни вечер: юбилей на мама - леля в болница, Коледа сред най-мили хора; инсултът на вуйна и Нова година, после смърт (на 1-ви и на 2-ри), но междувременно срещи (една, че 2, че 3) с лудите глави от „Новото образование“ и с издателството, дето ще издава книгата ни. Тъга и ентусиазъм, тъга и ентусиазъм, тъга и ентусиазъм... нещо се ражда и друг(о) умира. Някакъв полет сред канска мъка. Честита Нова Година! Да сме здрави, да сме живи!...

„Защо, за Бога, човек не може да си отиде без да се мъчи?“ Разбира се, че може и се е случвало. И не пропуснахме да си спомняме как дядо ... си легнал и не се събудил, как баба ... работила-работила в градина пък полегнала и с това се приключило. Обаче такава сладка смърт си е рядкост. Много по-често са агониите предизвикани от незнайно какво. Карма? Изкупление на греховете още приживе? Послание към младите?! Опитвали са се да го обяснят половината от 1000-та религии по земята. Има по едно удобно обяснение за всеки, стига да го потърси, ала болката си е болка. При всички положения на мен ми се струва, че отношенията ни към здравето, болестта и смъртта са доста първобитни, примитивни, варварски дори: нехаем за първото, борим се отчаяно с второто и се страхуваме панически от третото.

Атмосферата беше подходяща да разкажа за споделеното от Маестро Тициано Терцани за неговата борба със „страшната болест“ в „Още едно кръгче не въртележката“ - епохална книга, променила мирогледа и хода на живота ми. „Преведи я на български, Павче! Хората имат нужда от такива четива.“- говори вътрешният ми глас. „Ами, преведи я, де.“ - казва майка ми, „Ще ми се, ще видим“ – казвам аз.

 

 

 

 

Новините от:

БТА

Дневник News.bg

Черно море

Aktualno.com

 

                   
Анализи и коментари от:

Либерален Преглед  

MEDIA TIMES REVIEW

 

Investor.
bg

Econ.
bg

Гласове

други връзки

                     
"Дружината":

"В беседката" на
Иво Инджев

"Записки на реформиста"
Радан Кънев

 

"Свободата"
Едвин Сугарев
 

 

       

 

Специално внимание:

Демократи за Силна България
ДСБ

Новото образование - Официален сайт

Философия на ежедневието Форум "Образование" в Bglog.net

 

 Полезни връзки : Генерално консулство на България в Милано Изпрати SMS в
България с M-Tel
Обръщане на кирилица ... Инструмен-
тариум

 

 

 

Последно актуализиране на 09.01.2013 04.49 ч.

 

за сигнали, коментари и идеи ми пиши на
пощата ми