С илюзията за „лесното” живеем обикновено от 6-ти до 12-ти клас, след което който от нас иска да продължи да учи филология, право, или някаква друга хуманитарна наука, се усеща колко се е лъгал и че всяка запетайка, освен послушен придружител на съюза че, “тежи” 25 (или колкото са там) стотни в оценката на кандидатстудентския изпит. И започва голямото търсене: „Тука пише ли се, не се ли пише?! Ама, винаги ли  или има изключения?”. Останалите от нас - онези, които не желаят или не могат да кандидатстват във ВУЗ - си оставаме с простото, но грешно, правило забодено в главите. То, и без друго, едва ли би влезнало някога в употреба: „Представи си, кога някой ще ми даде думата да се изкажа! И прави сметка за писането ...!? ...?”.

Следвайки тази „убедителна” логика, знаещите знаят, останалите не. Знаещите са взели някой друг частен урок, дискутирали са, питали са някой още по-знаещ, прочели са нещичко. Другите са полегнали на старите си „знания” и ги използват все по-рядко и както дойде (и без това, да се оплачат от някого или нещо, или да заплашат някого, че ще му счупят главата, стигат), зяпат  телевизия и се убеждават, че за да успееш, много-много знания не се изискват. А и да дефинират това, що е това "успех", не се налага („Ето го нà, Слави Трифонов. Това е!”).

*

Запетайката обикновено е пауза в потока от думи, изразяващ една стройна мисъл. (Но мисълта май не е много на мода вече, а? ... „Мисъл!? Ха-ха-а-а-а-а-а! Браво, бе умник! Мисъл! Колко мислители като тебе мога да купя. Колко учени мижитурки като тебе работят в офисите ми, знаеш ли? Айде, иди изкарай пари с мислите си, бе  задръстеняк!!?”)

Една запетайка, поставена на точното мястото, е опит да бъдеш възможно най-ясен за читателите си. Тя е израз на уважение (... „Абе, ти луд ли си, бе? Кажи! Ха-ха-ха-ха-а-а-а ...!” ...)  и е истинска необходимост в по-сложните изречения. („Абе. Тоя ше ме скъса от смях, бе! Ха-ха-ха-а-а-а-а, аааааааааааа-а-а! А, а, а-а-а-а-а!!!”) Но нека да караме по ред и да оставим настрана дебелашките подхвърляния. 

40 понятия! (виж тук)

Специалистите (по български език) едва ли си дават сметка, че понятията, които използват в инструкциите си за запетайките, са близо 40 и че повечето от тях са изключително сложни. За пример ето това пояснение в едно престижно издание „... Пред съюза да се пише запетая, когато тя е необходима за ограждане на предшестващо подчинено изречение, вметнати или обособени думи.”. Само то използва 3 от тези сложнотии! Но непознаването на една единствена от тях вече стига, за да бъдеш неприятно несигурен. А колко от нас знаят какво е подчинено изречение?! И колко от нас могат да определят кои думи са вметнати и кои обособени?

Материята е сложна и това като че ли е оправдавало още по-сложното й представяне през годините. Нещата са сложни - да, но именно заради това, трябва да бъдат представяни ясно и възможно най-просто, а там, където е използван сложен термин, задължително трябва да има и препратка към задълбоченото му обяснение. Това мое убеждение предопределя и формата, и отправната точка на този труд. Той съдържа също списък на всички термини, имащи някакво отношение към запетайката, и  примери там, където не утежняват прекалено нещата.

(горе)