Добре дошли в

ПРОБУЖДАНЕ

сайта на Павел Лазаров!

МОЛИТВА

ДНЕВНИК

Неделя, 04.03.2007г.

Една мързелива Неделя, в която се разхождах спокойно из Тревизо и се чух със стари приятели.

Имам да дочета две-три книги, да пиша поне толкова коментари, да взимам размери за кухненски шкафове, да мия тераса и да изнасям на нея бедните си цветя.

Канят ме на сбирка на земляци утре във Верона, но едва ли ще ида - понеделникът е традиционно тежък ден за мен, а пътят до там - 160 км.

КНИГА ЗА ГОСТИ

Пусни своя коментар

Виж всички коментари

постоянни теми

:: Новото образование

всички МОИ

:: За България, Италия, вярата и благоденствието

:: Емигрантско Верую I

:: Емигрантско Верую II

:: За пътя към прозрението

:: Искам!

КРАТКИ РАЗМИСЛИ

:: Пресни "кратки"

:: Вместо програма

:: В търсене на ...

:: Медиите под контрол?

:: Благодарност

:: Колко сме зле

интервюTA и писма

:: Оптимизъм и сметки

:: Интервю, април 2003 г.

:: Война на невежеството

АУДИО

:: р. Отзвук, декември 2004 г.(8 Mb)

Преведени автори

:: Ноам Чомски

Препоръчвам горещо

Българският Великден

ЧОВЕК

Във вечността

Отиде си от този свят Любо Данчев - един голям Човек

Любомир Данчев

сряда, 28.02.2007 г.

В началото на 2003 година пишех:

Четете електронното издание "ОЩЕ" - единствената независима българска медия !

Тук списват обикновени свестни хора наред с журналисти останали верни на своя дълг да ИНФОРМИРАТ народа български и да КРИТИКУВАТ БЕЗКОМПРОМИСНО силните на деня. Това е храна и надежда за прохождащата едва сега, истиска българска интелигенция и за тези които се чувстват обидени, мамени и погнусени от политици-бизнесмени без морал и тяхната престъпната пропагандна машина.

Бащата на едниствената българска честна, чиста медия бе Любо Данчев. Неговото дело даваше утеха и надежда на всички нас, в България и в чужбина, които гледаха обезсърчени завръщането на престъпните орди на власт.

Любо беше светлина и топлина, беше родител и приятел, и неуморен борец. Беше будител! От онези истинските! Заради това името му е толкова трудно съвместимо с всякакви глаголи в минало време. Любо е! Той е жив! Знаем го вскички ние, докоснали се дори за малко до неговия оптимизъм и до неговата изумителна сила.

Любо е жив и ще продължава да живее, докато е жива жаждата за свобода у онези, които го обичаме като родител!

Любо е жив!

ПЪТ

Българският път III

Продължение на темата

понеделник, 05.02.2007 г.

Признавам, че не съм си и представял, че Българският път минава през Швейцаря, през хълмовете на френската Прованс и през белгийските села. Но през интернет, да - тук дистанциите отпадат.

Съдбата ме среща с нечувани, невиждани методи за производство на първокачествени плодове и зеленчуци на бедна почва и без поливане, и за получаване на енергия от биомаса. Оказва се (и това е сигурно!), че алтернатива на топлото и светлото, произведени от ТЕЦ, ВЕЦ и АЕЦ, има. Има, значи, начини да просъществуваме и без нефт, и газ, и без каквото и да било друго, пробутвано ни на цената на свободата ни от нечистоплътни доставчици - обикновено от "братушките" или самозабравили се азиатски или африкански диктатори, получили височаше позволение от скришния си покровител. И не става въпрос за вятърни турбини, нито за вятърни мелници, въпреки че прилика с онези на Дон Кихот на Сервантес има.

Можем да оживеем и да пребъдем честити, но далеч от големия град - той е обречен на вечна енергийна зависимост. Големият град с прозрачните си сгради; с неистовата си нужда от автомобилен, железопътен и всякакъв там транспорт; с мръсния въздух и още по-мръсната храна е парадокс и престъпна недомислица, унищожаваща ежедневно човешкото ти достоинство. Той е тъжна реалност, раздалечаваща те от земята и, заедно с това, от ведрото ти съществуване. В големия град сме роби на Ваньо Топлото, на Вальо Бензина, на инкасатори и инкасаторки, на фармацефти, на трафиканти на цигари и алкохол, на тъпи управници, на жалки политици, на мръсни журналисти - продажни тръбачи на родни и чужди престъпници. Тук сме роби на посредствеността, на глупостта и на мързела ("Каква хубава работа си си намерила-а-а, Меги! Знаеш ли колко хора чакат за място в тази банка/ адвокатска кантора/ дистрибутор/ дилър?! За година ще събереш пари за кола."). А разполагаме с най-голямото, най-ценно и най-трудно унищожимо съкровище - благодатна земя и хубави, но заспали, хора. СТАВАЙТЕ!

= следва =

ОКТОПОД

Цената на енергийната „независимост”

Анализ на атентатa срещу родната икономика
и едно-две предложения за спасяването й

четвъртък, 09.11.2006 г.

Закопаването на една малка, но прогресираща, икономика под тежестта на непоносим външен дълг е известен и широко прилаган метод за „укротяване” и вкарването й под контрол на ... „когото трябва”. Механизмът е жесток и безотказен. Илюстрирам го тук доколкото ми позволяват времето и мястото, в момент, в който в България се разиграват 4 млд. евро за строителството на втората ни атомна електроцентрала. (За нуждата от нея ще стане въпрос към края.)

Двете условия за успешното екзекутиране на икономиката ни са 1. Консултантът, изпълнителят и инвеститорът на проекта да са в комбина 2. Родните управници да са некомпетентни и продажни. Те са на лице, но има и спасение!

--> Чети ТУК <--

Изрази протеста си от
подготвената колосална измама
ТУК, в сайта "ОЩЕ Инфо"

РАЗМИСЪЛ

В търсене на Истината

петък, 27.10.2006 г.

Вървя си и зяпам. Гледам народа - табиетите му, стойките му, имането му - и от време на време си викам: „Не е това. Не е това!”.

Но „Не е това!” какво, бе дивак? Кой те пита, та да изразяваш мнение под път и над път? Погледни се. Хората си карат луксозните коли, гонят си амбициите, работят си, а ти ги зяпаш и току изстрелваш с кеф присъдата си! Не било това!? ... Кажи ми полудял ли си? Полудяваш ли? Какво ти става? И за какво изобщо става въпрос? Това „това” за какво се отнася?

Вървя си и зяпам, и редувам едните си мисли с другите. Гледам по морето местните богаташи карат едни ми ти сребърни аудита, като летящи чинии, и все едно че са пипнали ... не знам кой си – „Не е това.” Гледам арогантни господа зависнали над скъпи питиета в един хубав бар – „Не е това.” Гледам изпращяла майчица да тича след отрочето си по плажа и я сравнявам с изпращелите майки в Милано, бутащи бебешките колички, съдържащи безпомощни 4-5-годишни деца - „Не е това.” Гледам хорските лица по пероните на гарите сутрин, гледам ги и в купетата вечер и отсичам „Това не е!”.

Гледам шефовете си и гледам онези над тях. И онези малко по-нагоре, и онези по върховете – „Не, не е това.” Гледам колегите си потънали в дългове. Гледам наляво, гледам надясно и виждам навсякъде едни дъ-ъ-ъ-ъ-ъ-ълги коловози, в които всеки, беден или богат, работник или служител, българин или италианец (европеец демек) е заел съзнателно позицията си – станал е композиция. Поел е по релсите, които някой друг преди него е положил. „И кво е тва сега? Сигурно и аз трябва да се композирам? Или вече съм се композирал, обаче не си давам сметка?” А като не ми харесва? Като не искам? Като вярвам, че никога не ще бъда една от тези тъжни композиции? Ето какво: ще ги зяпам и ще им се чудя, пък от време на време ще си изстрелвам по едно "Не е това", пък белким по този начин се доближавам още мъничко до онова, което Е.

Новините от:

БТА

Дневник