понеделник, 05.02.2007 г.

 Признавам, че не съм си и представял, че Българският път минава през Швейцаря, през хълмовете на френската Прованс и през белгийските села. Но през интернет, да - тук дистанциите отпадат.

Съдбата ме среща с нечувани, невиждани методи за производство на първокачествени плодове и зеленчуци на бедна почва и без поливане, и за получаване на енергия от биомаса. Оказва се (и това е сигурно!), че алтернатива на топлото и светлото, произведени от ТЕЦ, ВЕЦ и АЕЦ, има. Има, значи, начини да просъществуваме и без нефт, и газ, и без каквото и да било друго, пробутвано ни на цената на свободата ни от нечистоплътни доставчици - обикновено от "братушките" или самозабравили се азиатски или африкански диктатори, получили височаше позволение от скришния си покровител. И не става въпрос за вятърни турбини, нито за вятърни мелници, въпреки че прилика с онези на Дон Кихот на Сервантес има.

Можем да оживеем и да пребъдем честити, но далеч от големия град - той е обречен на вечна енергийна зависимост. Големият град с прозрачните си сгради; с неистовата си нужда от автомобилен, железопътен и всякакъв там транспорт; с мръсния въздух и още по-мръсната храна е парадокс и престъпна недомислица, унищожаваща ежедневно човешкото ти достоинство. Той е тъжна реалност, раздалечаваща те от земята и, заедно с това, от ведрото ти съществуване. В големия град сме роби на Ваньо Топлото, на Вальо Бензина, на инкасатори и инкасаторки, на фармацефти, на трафиканти на цигари и алкохол, на тъпи управници, на жалки политици, на мръсни журналисти - продажни тръбачи на родни и чужди престъпници. Тук сме роби на посредствеността, на глупостта и на мързела ("Каква хубава работа си си намерила-а-а, Меги! Знаеш ли колко хора чакат за място в тази банка/ адвокатска кантора/ дистрибутор/ дилър?! За година ще събереш пари за кола."). А разполагаме с най-голямото, най-ценно и най-трудно унищожимо съкровище - благодатна земя и  хубави, но заспали, хора. СТАВАЙТЕ!

= следва =