Добре дошли в

ПРОБУЖДАНЕ

сайта на Павел Лазаров!

НОВИНИТЕ ОТ

МОЛИТВА

БИБЛИОТЕКА

ПРЕДПОЧИТАНИ

АРХИВ

КОЙ СЪМ АЗ

 

 

ДНЕВНИК

Петък, 13.10.2006 г.

Отива си една пълна с емоции седмица. Стига! Имам нужда от почивка. Имам нужда да седна и да дочета книгите, които съм започнал, на спокойствие. По една "случайност" те говорят за смисъла на живота, който (не е трудно да се сетиш) е далеч от лудото надбягване, за да стигнеш ... не знам къде си и да доказваш не знам какво си на който и да е.

 към Дневника


КНИГА ЗА ГОСТИ

Пусни своя коментар

Виж всички коментари

 


постоянни темиИзбери в ляво

:: Запетая

:: Родна реч

:: Речник

:: Методи

:: Българския път

 


всички МОИ

:: За България, Италия, вярата и благоденствието

:: Емигрантско Верую I

:: Емигрантско Верую II

:: За пътя към прозрението

 


КРАТКИ РАЗМИСЛИ

:: Пресни "кратки"

:: Вместо програма

:: В търсене на ...

:: Медиите под контрол? 

:: Благодарност

:: Колко сме зле 

 


интервюTA и писма

:: Оптимизъм и сметки

:: Интервю, април 2003 г.

:: Война на невежеството

 

АУДИО

:: р. Отзвук, декември 2004 г.(8 Mb)

 


Преведени автори

:: Енрике Пенялоза

:: Арундхати Рой

:: Амартая Сен

:: Вацлав Хавел

:: Ноам Чомски
 

 


Препоръчвам горещо

BGVelikden

Българският Великден

 


 

Българско парти в Милано

 


ПЪТ

Всичко по темата "Българският път"

 

 

Българският път II

Продължение на темата

 

 

 

понеделник, 02 октомври 2006 г.

 Всъщност в първата част на този размисъл направих грешка, като обосновавах оптимизма си за България единствено с възможността ни да се самоизхранваме. Въпросът не опира само до храни, той се отнася до всички ресурси, които използваме. Ние, българите, имаме завиден, уникален отпечатък върху природата си, което ще ни позволи да просъществуваме ведро и устойчиво през идните столетия. Парчето природа наречено България е все още в състояние да се възстановява с темп по-бърз отколкото го консумираме. Трябва да сме абсолютни идиоти, за да позволим с българските земя, планини, гори и води да се случи онова което се е случило на полето, планините и водите в „развитите икономики”. Трябва да сме ненормални, та да започнем да ядем масово червените европейски красоти, нелепо наречени „домати”, вместо нашите истински градински домати! Трябва да сме извратени нещастници, за да сведем отношенията между мъжа и жената до европейската порнография[2] и за да се „забавляваме” според критериите набивани ежедневно в мозъците ни чрез телевизия и цветни картинки. Но за да се опазим са ни необходими незабавно духовно израстване и просвеОтвори/ Затворищение.

 

Забележи, че аз не разполагам с инструкции за изпълнение, които да връча на всеки един нашенец. И съм  далеч от претенциите да налагам един „печеливш” модел на поведение (опазил Бог!). Напротив, убеден съм, че причината за големите проблеми на нашето време е в обезценяването и разрушаването на индивидуалните таланти, в натикването на всички ни в един отвратителен, тесен поведенчески калъп. Мисля, че трябва на всяка цена да стимулираме талантите, така че да израстват истински лидери и истински убедени техни последователи. Това е единственият начин да излезнем от порочния водовъртеж, в който се раждат фамилни бюрократи и лидери „по наследство”.

 Просвещението без училището и без сегашните учители няма как да стане. Затова веднага щом се убедим всички в съществуването на Българският път – една далеч не лека задача, – трябва да се хващаме за работа: да съхраняваме и развиваме талантите на децата си, за да могат да вървят пълноценни по собствения си път, пък и да помагат на нас заблудените им родители. Как точно да сане? (Ето, че провидението ми изпраща книгата на Шчетинин.) Като начало ще събера 100 човека с неподлежащ на съмнение авторитет, обаяние и любов към България (ако познаваш някой такъв, давай го насам!), и ще им кажа „Дами и господа, имам намерение да направя от България най-просветената, най-извисената духовно, най-образованата, най-толерантната, и най-силната всъщност нация. Имате ли идея как да стане?”. После ще напишем книга, ще направим план и ще действаме.

Българският път, читателю, минава през ученията на Дънов и на Лидия Ковачеа, и включва нещо много важно - реабилитацията на смъртта като неразделна и необходима част от кръговрата на живота. На запад хората са откачили, защото все някой заплашва живота им с нещо, а пропагандата им казва, че не бива в никакъв случай да умират. Те пък си умират от страх и разбиват психика си (но купуват много, което е и целта на занятието!). Това не бива да се случва с България! Българският път е друг и предвижда едно мирно съседство и доброто познаване на съседските езици. Децата ни ще могат да прекарват семестър-два-три в съседската държава. Средношколците ще бъдат значително по-мотивирани да учат, когато държавата поеме разноските им по обучението в чужбина. Българският път не минава по магистрали от стоманобетон и асфалт, струващи "майка си и баща си", понеже предвижда наличието на достатъчно компетентни, събудени хора във всяко кътче на страната. Това обстоятелство ще елиминира необходимостта от преместването на армия от обезумели професионалисти (консултанти или бизнесмени), примерно от София до Русе и обратно, и класифицира като абсурд нужда да пиеш хисарска минерална вода в София и горнобанска в Пловдив[3]. Нашият път хвърля мостове между сърцата и душите на хората, а не над стръмни клисури откъдето после да минават камиони.

По Нашият път ще се сблъскаме неизбежно с телевизията. Тя заедно с родните недалновидни образователни "експерти", е отговорна за разрушаването на детския ентусиазъм и за комплексирането на младите. Нека сме наясно, че телевизията е в състояние да разврати и светец - веднъж хванал дистанционното, човек (всеки човек, дори аз!) е в примката на най-умели и безскрупулни манипулатори. Дори едно единствено дете, изоставено пред телевизора, е вече нещастие за целия ни народ. Да воюваш институционално с телевизията обаче е безсмислено. Няма забрана или закон, или заплаха, които да издържат. Необходимо друго - индивидуално прозрение. ПРОБУЖДАНЕ!

 

То е близко! По-близко отколкото можеш да си представиш, приятелю! То идва фатално, неизбежно и драматично!

 

_________________________

[2] Порнография са всякакви картинки, клипове, филмчета, текстове и песнички свеждащи жената до гъз, гърди, влагалище и устни; мъжът до пенис и мускули; съвкуплението до спорт, агресия или демонстрация на ... каквото и да било.

[3] Хисаря е на 30 км от Пловдив и на 170 км от София. Горна Баня е на 7 км от София и на 165 от Пловдив.

 

= следва =

(горе)

 


ПРОЧЕТЕНО ЗА ТЕБ

Учител и ученик


 

От къде започва учителят

Ако страниш от живота, ако борбата за преустройството на живота и света ти е чужда, ти изпълняваш лошо учителския си дълг

 

 

неделя, 01 октомври 2006 г.

Ето че вече мога да публикувам тази статия на Михаил Шчетинин, която е част от изумителната му книга "Да обхванеш необятното". Трябваше ми доста време докато редактирам ужасния й превод. Тъжно е когато една безценна книга, като тази, бива осакатявана така жестоко от преводача. Препратката по-горе е към текста й на руски. На български я има, но е невъзможна за четене. Невъзможна! Това е причината да не желая да те препращам към нея. Прогнозирам, че ако започнеш да я четеш в сегашния й вид, ще я захвърлиш на третата страница, а тя е евангелие! Имай търпение и изчакай да я подредя малко.

Шчетинин е педагог-новатор създал училище от нов тип, в което отношението към децата е като отношение към възрастен; в което децата сами проектират, изграждат и ремонтират сградата на училището си; в което уроците се "учат" в групи, съставени от различни по възраст ученици; в което трудните материи се редуват по специфичен начин с игри, разходки, танци, труд или пеене. Училище, в което децата от 1-ви до 12-ти клас до едно ходят с удоволствие. Училище, чиито възпитаници са едновременно най-добрите по математика и по баскетбол, по литературно съчинение и пеене. Училище, каквото повечето любящи родители търсят за своите деца. Училище, което избирам аз за моите собствени. (Но понеже в България такова още няма, трябва да го Отвори/ Затвориградя аз!)

 

Достигам до този автор чрез Владимир Мегре и неговите книги за Анастасия. Откривам у него един гениален и любящ педагог, изричащ много истини, подкрепящи всички мои надежди и усещания относно нуждата да спасим децата, които после да спасят нас. Намирам в "Да обхванеш необятното" надежда, упование и указания за действие от сега нататък. Намирам с възторг посоката, която винаги съм се надявал да открия!!! Дано да успееш да изпиташ и ти онова нещо, което изпитвам аз в момента, приятелю! То е невероятно, неописуемо!

А, една препоръка преди да си преминал към четенето, ако ми позволиш: в текста ще срещнеш възхвали, цитати от комунистически лидери и мили думи свързани с комунизма. Имай предвид, че книгата излиза от печат през 1986 г., значи статията е писана около 84-5-та. Тогава още е имало ... "определени стандарти", без задоволяването на които не е могла да се публикува и прогнозата за времето, тъй че ... Освен това комунистическият идеал, лишен от величието на "диктатурата на пролетариата" и от колективизирането на частната собственост, има известен чар. Авторът говори именно за тези очарователни елементи, когато говори за "комунистическия морал и нравственост". Повече обяснения не са ти нужни. В хода на четенето ще разбереш сам, със сърцето си, доколко авторът е марксист-ленинист и доколко гениален, любящ педагог.

Приятно четене!

 

***

 

"... Какви качества трябва да притежава учителят? Ето го едно от основните - честността. "Да живееш честно - казва Толстой, - това е да се дърпаш, да се луташ, да грешиш, да започваш и да зарязваш, и отново да започваш, и отново да зарежеш, и вечно да се бориш и да се луташ." Това е!  Вечно да се бориш и да се луташ е нашата учителска съдба. Противопоказни са всякаква мекушавост или самодоволство. Ако ние вложим грижата за детето, грижата за развитието на неговите духовни и физически заложби, в основата на всичките си педагогически постройки. Ако ние вярваме на ученика при всякакви, дори безнадеждни, обстоятелства, ще успеем да го водим по пътя към успеха.

Ако бъдем честни пред своя народ. Ако всяка стъпка, дума, действие, възглед, усмивка, съобразяваме с целта на възпитанието. Ако се ръководим от нея в нашата съвместна (заедно с ученика) дейност, нашият педагогически талант не ще пресъхне, а напротив, ще укрепва и ще се усъвършенства постоянно. И изведнъж ще ни осени онази удивително проста, но изключително важна истина, че за да си умел водач, трябва първо да си повел себе си неуморно по своя път към собствените си "върхове". ..."

М. Шчетинин

 

>> цялото >>

 


СЕРИАЛ

Венеция нощем

Венеция нощем

Поредната серия от живота ми, приличащ на телефилм
(от дневника ми)

 

 

 

 

понеделник, 31.07.2006 г.

За да спазя традицията от последните месеци, този понеделник съм пак като парцал - вчера цял ден монтирах една пергола (на нашенски асма), като се нядявах надвечер да я "поднеса" на жена си за подарък по случай годишнината от сватбата ни. Надцених се ... и сбърках реда на монтажа, та се оказах с оная ми ти тежка решетка, монтирана цялата, но ... на земята. Никакъв шенс да я вдигна на височина от 2,40 м сам. След двата неуспешни опита и счупената от падаща греда саксия ― което приех за знак, ― се оттеглих от битката. Чувствах се като след загубена партия шах. "Да знаеш да губиш, приятелче!" - казвах си, без да се успокоявам особено много. Останах си с умората и с резервацията за мускулна треска за сутринта. Междувременно закъснявахме за другата резервация - ресторанта във Венеция за празника.

Венеция, Венеция!

Не знам кой от двама ни, аз или жена ми, беше по-бесен от венецианското "гостоприемство":

- Заповядайте, колко време ще ползвате паркинга?

- 3-4 часа - казвам

- Ето как функционира - 20 евро понеже е за денонощие. Дали ще стоите 3 или 24 часа на практика няма значение.Отвори/ Затвори

- А?! 20 евро за 3 часа?! ...? (Пише го с най-малкия възможен шрифт, на възможно най-отдалеченото табло, което виждаш чак когато си вътре в гаража!)

- Ако пък искате да ви таксуват на час, ето го паркинга "Сант Андреа". Открития.

- Довиждане.

След неуспешни опити да минем тънко - вероятността наистина беше близо до нула - сме пред пркинга "Сант Андреа". Там се влиза през бариера, дето се вдига като си вземеш електронна карта - автоматизирана работа. Натискам, натискам, електрониката ни приема, ни предава. Като не става с бутона за картата, натискам бутона "HELP". Никакъв хелп, братчето ми, - лелята зад стъклото малко по-натък е заета да прибира парите на групичка щастливи туристи. Загасвам двигателя и зависвам също като електрониката, която сега ме информира, че е в процес "Проверка". (Закъсняваме вече близо час!) Проверката тече повече от 3 минути, лелята така и не се обажда, въпреки че сега се занимава само с дъвката си. Отивам при нея бесен и питам:

- Обяснете ми, ако обичате, каква е тая работа. Наистина ли проверява нещо онзи апарат или място просто няма.

- Място няма - отговаря ми без да ме погледне, но очите й блесват при приближаването на поредната групичка щастливи туристи.

- Ние сега излизаме, та ако почакате 2 минути, можете да влезете на нашето място - предлага млада дама, дочула отговора на лелята и усетила моето отчаяние.

- Благодаря много! Ще чакам. (И без това отзад са ме затиснали други отчаяни като мен. Мърдане няма... Ле-ле, в ресторанта ще да са бесни и те вече!)

След други 2 минути електрониката се пробужда и изплюва заветната карта. Не знам нищо за  почасовата ставка, но чета, че който си затрие картата, плаща 15-арка. Правя си сметката, че от онези тарикати така и така е по-евтино, но вече спира да ми пука. Газ към свободното местенце.

*

- Абе, тука е много гадно - жално проплаква жена ми, прелестна в празничния си тоалет.

- Кво да ти кажа, ... автогарите по цял свят са гадни - опитвам се да замажа положението, докато прекосяваме пияцале (голяма пяца) Рома, за да влезнем по каналите. (Вече е 22:20, резервацията ни беше за 21:30. Потта ми е студена - тези ще вземат да откажат да ни приемат. Обаче жена ми е на висок ток и не може да тича. Да тичаме из Венеция на сватбения ни ден?! Абе, какъв си такъв кретен, бе, с тези идеи?) Телефонен звън от венециански номер слага край на обработката на хипотези в мозъка ми:

- Синьор Павел?

- Си. Близко сме на 10-15 мин. от вас - бързам да кажа.

- Кухнята ни приключва в 22:30 ...

- Можем ли да поръчаме сега в момента и докато идваме вие да готвите? - вече ми се плаче.

- Съжалявам. Собственика потвърждава, че няма да стане.

- ...?! ...?

- Обаче щом сте по пътя към нас, можете да ядете в ресторанта веднага след моста "Дуджа". Отворен е до 2 ч. през нощта.

- Еми ... - измънквам.

- Буона сера. (Хубава вечер.)

Буона сера?! Тая ебава ли се? Какви ми ги разправя, че след 22:30 във Венеция нямало работещ ресторант?!

- Ще намерим, слънчице - заявявам, имитиращ надежда.

- Павка, тука мирише лошо. - и аз вече умирам - И тези музиканти на всеки ъгъл... Не ми харесва.

*

- Съжалявам, затворени сме - заявява поредния уял се ресторантьор - Трябва да знаете, че по това време е невъзможно да намерите отворен ресторант във Венеция. Не-въз-мож-но.

На малката пяца пред заведението му е някакъв ужас: възбуден музикант обяснява нещо за автора на следващата си песен и започва соло. Усилвателя е на макс, тълпата въодушевена, ние ... - остай се. Връщаме се към гарата. Там са възможно най-туристическите - разбирай "неоправдано скъпи" - ресторанти, но са единствените отворени. Измамата е гарантирана, да видим размера й.

Седнали сме на открито, каналът понамирисва, но яденето е добро. Арогантният келнер омеква само изпод изпепеляващия поглед на моята госпожа: "Кво ми се е заправил на интересен тоя?!". Виното е от класа - Просеко, местно, пенливо, бяло. Настроението ни се подобрява и ние му се радваме понеже знаем, че е нещо краткотрайно. Сметката ще е убийствена. Предвиждането ни се сбъдва - обясняват, че имало и 12% върху тотала за обслужването. Аз не се разправям, защото съм сигурен, че нейде в менюто го пише с най-малките възможни буквички. Жена ми прави опит да се разпени като виното което сме изпили с кеф.

- Остави, бе жена, гледай положителната страна на нещата. Яде ли вкусна рибка? Пи ли Просеко? Във Венеция си!

- Добре де, ама ти казвам, че не ми харесва. Тука не е за мен. Не е за нас.

- Я да идем в някое барче. Те поне са всичките отворени - предлагам.

- М-м-м-м, може. Ще пием по едно лимончелло (типичен ликьор от южна Италия).

Сервитьорите като чуват такова нещо и италианска реч се вкисват: "Не-е-е, лимончелло нямаме". Все пак един симпатичен бар с лимончелло има - сервитьорчето е любезно, явно е от скоро. Изпиваме по три и Венеция започва да изглежда по-малко недружелюбна. Обаче е време е да се разплащаме и с лелята на паркинга. Чао, Венеция. А, на касата намираме някакъв чичка: "9 евро и буона ноте (лека нощ)".

(горе)

 

 

 

 

Новините от:

БТА

Дневник News.bg

Черно море

Всеки ден

Aktualno.com

 

Анализи и коментари от:

 

MEDIA TIMES REVIEW

 

Investor.bg

Econ.bg

Коментари

други връзки




 

       

 

Специално внимание:

Демократи за Силна България

ДСБ

 ОЩЕ Инфо - храна и надежда за търсещите истината хора!

Философия на ежедневието

 

 Полезни връзки : Генерално консулство
на България в Милано

Изпрати SMS в
България с M-Tel
Обръщане на кирилица
Да имам предвид Инструмен-
тариум

 

 

 Statistiche sito,contatore visite, counter web invisibile
since
15-08-02
visits
21,179
online
1

Последно актуализиране на 09.01.2013 04.49 ч.

 

за сигнали, коментари и идеи ми пиши на
pavel_lazarov маймунско "а" yahoo точка it